Что-то мне знакомое … так, так …
— […] Времената, теглилата на тоя народъ и нахлуването въ земята ни на различни европейски спекуланти, които малко по малко завладѣха вече отоманската империя съ желѣзници и фабрики; отъ тѣхъ се предпочитатъ доктори, инженери и прочее, когато толкова наши българи има достойни, но правителството ги презира — принудиха ме да тръгна измежду народа, за да му отвора очитѣ предъ пропастьта, която отдавна зѣе вече. […]
Търновскиятъ паша му отговорилъ, че е напълно съгласенъ съ неговитѣ взглядове, съ тая само разлика, че, докато въ страната сѫществува редовно правителство, ни той, ни пъкъ друго частно лице иматъ право да се грижатъ за тия работи. — Това е работа на девлета и на баба-Алието, чуджумъ, — прибавилъ той.
Ние поздравяваме търновския паша съ неговитѣ либерални взглядове. Ако на негово мѣсто бѣше нѣкой християнски управитель или губернаторъ, когото интересътъ на службата е научилъ да мисли и сѫди по буквата и статията на закона и на циркулярнитѣ предписания, то негова милость щѣше да се възмути отъ отговора на Левски и на минутата бѣ готовъ да му извика: „Малко по-голѣмо уважение и благоприличие къмъ правителството”.
(Время действия — 27 декабря 1872 г. Османскую империю уже называли «больным человеком Европы».)
* * *
Пока ксерокопировалась очередная бумажка, сотрудница, не работавшая с нами, расспрашивала меня все о том же — за что сражались; я ответил, на что она сказала, что тоже не одобряет ввод войск на Украину, но ведь это решение, мол, принятое президентом, за которого я, наверное, и голосовал.
(Мы приветствуем безымянную христианскую сотрудницу, таки догнавшую пашу в плане либеральности.)